ОБЩА ИЗЛОЖБА на скромните български домакини

Използвайки вълната на стоянчовите овце, между домакинската работа и тежкия кърски труд, съвременните авторки са направили произведенията си през последните няколко години. Те живеят и творят в българско село.

Ягуда Петрова е от балкано-татарски произход, а родителите на Гудрун са се запознали във Френска Гвиана на брега на мътната река Маруини/Marouini. Там, в двора на училището, привечер под голямото дърво фромаже е зачената Гудрун. Любовта на майка й – учителката по английски с тежък швейцарски акцент и художника от гваделупски произход мосю Гамиет - била краткотрайна, но силна. Гудрун израснала с баба си в малкото селище Deshaies в Гваделупа. Била необичайно високо момиче със сини очи и черна кожа. В къдравата й грива имало и руси, и кафяви, и черни косми. Запознала се с Ягуда Петрова на плажа на Дехе и дошли заедно на село в България. Ягуда Петрова е дъщеря на големия джазмен Аки Петров и балерината Сирма Величковска. Ягуда също е отгледана от баба си във въпросното българско село. След дългогодишно скитане по света (от любопитство и за да избяга от очакванията на гениалните си родители), Ягуда се завръща в селото. Със себе си води Гудрун Гамиет. Там, в двора на селската къща, с учудване откриват, че хамакът вече е зает от Еслица Попова – концепторката на изложбата. На Попова не й е мястото там, но те не я гонят, тъй като не пречи. Попова е хартиена фигурка, основно лежи, понякога се люлее. Рядко става, за да посрещне гостите си. Сега обаче стана, за да подреди тази изложба.

Изложбата се състои от предмети, отразяващи графичната геополитическа визия за света на Гудрун Гамиет и романтико-градинарската на Ягуда Петрова.  Ягуда обича да клечи в градината, да човърка пръстта, за да срещне някой червей, да гледа с часове гъсениците, да жужи с пчеличките и да лежи сред уханните чадъри на тиквените листа. Гудрун Гамиет се интересува от геополитика, но само теоретично. Прави скромни монохромни произведения, които биха променили света, ако ги излагаше някъде. Но те и трите не излизат от двора.

Вечер играят скрабъл под звуците на бръмбара Петко Стайнов, чиито запис чувате в изложбата.

Приятно гледане!

 

Ако ви се четат още биографични подробности:

Майката на Гудрун се славела като най-едрата жена в Гвиана. Руса швейцарка. Заминала за малко, а там си и останала, за ужас на семейството си от кантона Цюрих, утвърдени фабриканти на алпийски шапки, с десен уклон. Бащата на Гудрун бил екстравагантен и нежен гваделупски художник-поет, който отишъл в Гвиана заради еднократната премия, която френското правителство дава на преподавателите, за да учат гражданите-деца в „отдалечените задморски територии“ (официализиран оксиморон, тъй като глобусът център НЯМА). Генетично заредена с възмущение от всяко робство, Гудрун неуморно обикаля „границите“ на новата си родина България, удивена от гостоприемството, тъй характерно за българите като нация. Тук тя е възпроизвела сцени, характерни за нашите красиви гори в граничните с Турция райони. Освен разкошната природа и животни, в пейзажите на Гудрун наблюдаваме хора от мускулест тип, с черни тениски, дресирани кучета и джипове, екипирани за мило посрещане на мигранти. Правнучка на принудително мигрирали роби от Бряг на Слоновата Кост (направо казано пленени мирни жители на Гана, продадени в робство), самата Гудрун не е безчувствена към политиката, но се възмущава мълчаливо. Най-реалната й битка е тази с молците, склонни да изяждат бързо крехките й произведения.

Малко за материала: много е писано за българската овца и българската вълна (реф. Бг л-ра 1944-1991 г.). Деликатното благородство и финес се крият под боцкавата груба външност на животното и козината. Авторките обаче са извели иначе онанистичния жест на „боцкането“ (https://en.wikipedia.org/wiki/Felt#Needle_felting) до съвършенство. Те творят тайно от външни погледи. Срамуват се дори от случайно минаващи през двора котки.

Гудрун е моно. Твори в черно-бяло, което не значи, че нюансите й убягват. Снимките й от прочутите моно изкачвания на Папатунгра, Рамиган и Сурна са черно-бели, макар и снимани цветно. Цветята, които Гудрун сади са също черно-бели и растат опаковани и прошнуровани в бъдещи букети. Тя е черно-бяла, има дъщеря, също черно-бяла, пианистка. Интервю с Гудрун (ще отговори скоро):

- Защо дойдохте в България?

- Какво ви кара да останете?

- Кога ще си тръгнете? Защо?

- Къде ще отидете?

- Как бихте помогнали на хората? А на животните? А на природата? А на планетите, системата и космоса?

- Вярвате ли в бог? В какво вярвате?

- Имате ли здравна осигуровка?

- Как сте с оградите?

- А с бодливата тел и новите материали?

- Как сте с новата техника за избиване? Какво предпочитате : нож или танк? Дрон? Личи, че сте деликатна!

- Как сте с рекламата?

- Социалните медии?

- Какво е да си чужденец в бг?

- Имате ли здравна осигуровка?

- Имате ли пенсионен фонд?

- Кога искате да умрете?

Макар и родена в Чачак (от където паметника в ниша 2), Сърбия, Ягуда е дете на тропическата цветност и прозрачност. Тя е автор на поредица шарени изложби в тъй популярната през века на романтиците техника на сухия пастел. Не използва фиксативи, разчита на кадифената ярка мимолетност на пастелния прах, събран в порите на хартията. Не е приемана на сериозно нито по островите, нито по континентите, а в моретата не им пука за нея.

Интервю с Ягуда:

- Как се озовахте в Тропиците?

- На джаз феста в Санта Лучия с баща ми преди 30 години.

- Какво ви накара да останете 20 години?

- Пинел, Дани, Жан Марк, приятелите, щастливото детство на сина ми, морето, рибите, коралите, кучетата, креолските приказки, зукът и меренгето, звучността на езика, вуду легендите, хаитянските художници, тайната на езиците и наречията, хилядите вариации на креолския, хората, родени на лодка, хората, живеещи на лодка, плуването, плуването, шляпането, гмуркането, ходенето гол по горещия пясък, тичането гола по горещия пясък, плясъка на вълните докато си проснат на горещия пясък, ъгъла на погледа когато си излегната на парещия пясък, смеха на съседите във водата през август, когато целият квартал се е потопил във водата, предураганната плоскост на залива Friar’s Bay, Боб Марли, ураганната сплотеност, графичната ми преса по поръчка, течовете по покрива, костенурките на съседа, вързани за ателието ми, неговите змиорки, моят улов, рисуването ми, планетите, плъзгането по вълните, играта с вълните, прозрачните плитчини, кактусовите планини.

- Къде се чувствате чужденка?

- Кои са чужденците?

- Водите ли активен социален живот в Бг?

- Галерия+култур мениджър на межд. Дружество Кестнер-Гармишпартенкирхен.

- Какво е отношението ви към другите артисти?

- Интересувате ли се от изложбите на другите?

- Четете ли? Какво?

- Ходите ли на театър?

- С какви медии работите?

- Какво е да си чужденец в чужбина?

- Къде се чувстваш у дома си?

- Слушате ли музика? Кога? Каква?

- Били сте ученичка на Марта Греъм и Баришников. Правила сте, като всяка сръбкиня, пърформанси. Скоро дадохте идеята за спектакъла Флукс. Какво е отношението ви към жанра на театъра и движението?

- Гласувате ли, защо?

 

Гудрун обича да катери, има здрави прасци с изгорели руси косъмчета по тях, планински обувки с грайфери, къси гащи и тояга. Ягуда кара колело, най-вече го бута когато не я гледат. Еслица лежи в хамака. Не излиза от водата когато е на море, но не се разтапя. Понякога трите ходят заедно да обикалят границите. Понякога биеналетата (вж. филма в мазата). Понякога се влюбват. Никога в един и същ човек и никога по едно и също време. Понякога за дълго.

 
Трите живеят в двора и в старата къща. Съседите им носят храна и ги канят на гости, защото са преценили, че и трите са неоправни. Всяка си гледа работата без да пречи на другите, което води до НИЩО от много деликатност и възпитание. Тишината е закон, освен за приятелски гласове. Други правила няма.

Придвижват се със старата малка кола на Ягуда – подарък от бивша свекърва (свекървата редовно получава фишове за глоби със снимки на нарушителките. Плаща глобите от неудобство, че не е познала ни Ягуда, ни Гудрун, ни Еслица на снимките). Ягуда има желание да пусне мустаци като баща си когато остарее. Имала е тялото на майка си (най-хубавото женско тяло на 14 години), вече го няма. Гудрун е с колене – бойлери и здрава мускулатура. Еслица е най-хвърковата и вятърничава от трите, макар, че единствена има документи за регистрация в човешките регистри на няколко държави (документи изкарани против волята й, с пот и глоби). Еслица всъщност е хартиена фигурка.

Гудрун ходи по лагерите, помага на бежанците, а Ягуда рисува камишибай – наивни рисунки за езиково развитие на децата. Еслица е в социална оставка. Не си вдига телефона. На мейли отговаря след много време, ако се сети. Тя е най-отсъстваща и прозрачна от трите, най-несъществуваща, въпреки документите си за самоличност.

И трите авторки са бавни, оттам и избора на техниката на работите в изложбата, която представлява боцкане на вълната с игла. Боцкането е скучна техника, в която липсва широтата на артистичния жест, техника подходяща за уморени градинари, социални и еко-активисти-отшелници и интелекуалци в оставка. Хора непретенциозни и без телевизор. Хора, които имат време. Които си избират да имат време. Боцкането е като да не правиш нищо. Когато боцкаш не личи да правиш нещо. Важното е, че и резултат няма. Ако има, е почти невидим. В никакъв случай глорифичен. Трите авторки не могат да си намират думите, защото говорят и пишат едновременно на няколко езика, с няколко азбуки и клавиатури. Вечно им се губят букви. И цели думи. Правилата за говорене ги объркват, понякога комуникират с мучене. И с мълчание. Да помълчим и сега.