Neofutura

Борис Колев

2-21.05.2019

Неофутуризъм в тунелите на балканския прогрес
Иван Стефанов

В началото на тази година американският предприемач Илън Мъск представи прототип на високоскоростни подземни тунели, които имат за цел да облекчат трафика в градовете и да дадат възможност за придвижване с високи скорости на по-големи разстояния. През същата година в България се навършиха точно тридесет години от 1989 г. и следователно от началото на т.нар. „преход”. С мисълта за този безконечен процес, откритата на 02.05.2019 г. в галерия „Аросита” живописна изложба на Борис Колев е организирана около алюзийния образ на гореспоменатите, почти имагинерни подземни инфраструктури. За разлика от американската напредничавост, която високоскоростните проходи бележат, самият автор ми сподели своето усещане, че цял живот копае тунели, съобразявайки се с всички обстоятелства на посткомунизма - достатъчно ясен мотив за контекстуалното реорганизиране на тунела като метафора. Това става ясно и чрез заглавието „Neofutura”. То насочва към вече споменатото техническо развитие на запад, което, интерпретирано в местния контекст вместо към идеалистичните футуристични перспективи, по-скоро ни препраща към катастрофалния резултат от идеите на футуризма в началото на 20.век. И наистина, макар и неотдавна, аз внимателно наблюдавам как тунелите, които художниците в България копаят, не служат за бързо придвижване, а по-скоро са резултат от политическото напластяване на „маса” върху изкуството - напоследък практикувано съвсем открито чрез използването на ръководни длъжности в някои ключови институции. За да не отклонявам фокуса на този текст с излишната конкретика за която всички ние се досещаме, искам да посоча тези диверсии като актуални и проблематично осъзнати от Борис Колев. В своята изложба той концентрира внимателно идейната цялост чрез градивните елементи на живописта. Добър пример е изострянето на образа чрез лаконичния колорит и изпълването на картинното поле с абстрактни структури. Избраният обобщаваш формата подход е познат в историята на изкуството и придава на живописта онази интроспективност, която по принцип е белег за промяна на гледната точка - ако мога да подражавам на античния изказ - „Към себе си”. Тоест, освен алюзийно вплитане на социална позиция, художникът не интерпретира проблема през призмата на видимите социални феномени, а по-скоро проблематиката се пречупва през неговата чувствителност. И тази разлика може да се усети много ясно ако се обърнем към изложбите на Борис Колев от последните години в софийските галерии „Аросита” и „Стубел”. В онази цветна и изпълнена с наратив живопис, социалната феноменология беше представена с конкретни или обобщени, но все образи от „видимата реалност”, която ни обгражда и често смущава в лицето на конюнктурната социална низина. Или поне така го беше видял художника. Точно поради тази промяна на художествения подход имам опасението, че запознатият с творчеството на Борис Колев зрител/читател, би взел текущата изложба за евентуално „връщане” към ранното творчество на автора, повлияно от модерните направления като „Лирична абстракция”, „Информел” и т.н. С други думи, преоткриването на нефигуралното направление след толкова години последователна работа с конкретен образ не бива да се разбира като цикличност на художествения избор, а по-скоро е развитие, довело в своя диалектичен синтез до концептуализиране на живописта. Независимо че представените картини са оставени умишлено без наименования, а в някои от тях дори обобщението на формата се превръща изцяло в цветно поле, ние виждаме закодираната алюзийна разказвателност - преминала през призмата на личната художествена чувствителност. Затова по мое мнение, тази изложба, а и изобщо творчеството на Борис Колев показва ясно как идеята за цикличност и осъзнаването на тези картини като връщане, било то към ранното му творчество, или към абстракцията, съвсем няма да е прецизно. Често забелязвам тази особеност при ретроспективни изложби на отделни художници, когато с големи словесни мъки се вмъква това „връщане към...” като осъзнат, за щастие на уредника/критика, процес. Но обратно на този метод, дори смятам, че бих могъл да приложа структурен анализ на представените картини, защото очевидно въздействието им не се изчерпва с познатото от европейския модернизъм „взиране”. А дали ще приемем образа като резултат от троична или някакъв друг тип аналитична система, или пък изобщо нямаме нужда от система (може би най-разумно) е въпрос на избор. Що се отнася до моя – аз без изобщо да съм сигурен в реалното му съществуване, намирам определението „концептуална абстракция” като достатъчно изчерпателно, въпреки че и без тази изкуствена систематизация вероятно всеки ще намери повече богатство в собствената си интерпретация. Без необходимостта от протоколни схващания, каквито западната цивилизация е свикнала да изгражда като ореол около художника, за да го причисли в по-удобен за пазара ресор.

Краткото обръщане към цялостното творчество на Борис Колев се оказа удобна предпоставка да заключа, че дори отказа от образността и търсенето на абстрактни форми не променя социалната чувствителност на автора през годините. Най-вероятно дългогодишното недоволство, а и конкретната изложба се явяват рефлексия спрямо жилавия местен посткомунизъм (и прилежащите му в изкуството личности), които, пренебрегвайки световната онтологична мисъл, правят неуморни опити да канализират множеството реалности в един общ тунел на нормативността и политическите интереси.