Портрети в деконструкция

Иво Бистрички

Иво Бистрички е озаглавил новата си изложба “Деконструктивни портрети”. Тя се откри в галерия “Аросита” в средата на ноември и има амбицията да предложи нов поглед към класическия портрет от епохата на Западния ренесанс и Барока. Авторът се насочва към портрета, тъй като сред всички жанрове в изкуството този е свързан най-силно с личността и нейното битуване във времето. В най-добрите портрети от която и да е епоха са закодирани и преплетени психологическите аспекти на образа с неговия исторически и социален контекст по начин, който разкрива присъщите му уникалност и значимост. Не случайно авторът се обръща към портрети от миналото, които са неоспорими шедьоври, като “Мона Лиза” на Леонардо да Винчи, “Урок по анатомия на доктор Тулп” на Рембранд и др. И ако приемем, че шедьовърът е едно от малкото съвършени творения в нашия несъвършен свят, то той представлява и идеалната конструкция, в която всеки елемент е значим, но като градивна, хармонична част от цялото.

Как можем днес да общуваме със съвършеното произведение на изкуството от отминала епоха? Най-често, като го наблюдаваме пасивно и се опитваме да свържем нашето собствено усещане, виждане и преживяване с всичко научено и прочетено за него. Но в конкретния случай Иво Бистрички избира активната позиция да промени, “деконструира” уникалния образ, като по този начин го “присвоява” и го прави част от днешното време, натоварвайки го с проблематика, която е актуална тук и сега. Така класическият образ придобива двойствено битие - като факт от миналото, но и като част от съвременно произведение на изкуство. Авторът избира агресивен метод за деконструирането, усвояването на образа. Първо той го прехвърля върху метална плоскост, като го лишава от оригиналната му цветност и го превръща в черно-бяло изображение. След това постига трансформацията, като наранява, надрасква, пробива или огъва металния лист. В следващ момент процесът на преобразяване продължава, като авторът деформира, частично заличава или променя конструкцията и пропорциите на лицето; понякога дори го премахва и го заменя с условна повърхност, но без да губи връзка с първообраза. Важен момент е, че въпреки агресивната намеса, портретът-прототип никога не бива загрозен. Художникът му дава нова самоличност, но никога не го лишава от първоначалната му красота.

Тъкмо този подход дава смисъл на изложбата – деконструкция, но не като разрушаване, а като нов поглед, интерпретация върху вече съществуващото. Създаването на различна реалност в “Деконструктивните портрети” успява да провокира зрителя да заеме активна позиция, да види и осмисли по нестандартен начин класическите портрети и съдържанието, което носят.

Стефания Янакиева