BG EN

ФИГУРИ

Николай Петков

15-29.11.2018

Живописта на Николай Петков като съпротива срещу хронокрацията

Лиляна Караджова

Изложбата „Фигури“ в галерия „Аросита“ представя 20 акварела в техниката „бавна четка“, вече знакова за Николай Петков. Според спекулативните изчисления на автора работите са рисувани с движение на ръката със скорост между 15 и 20 см на минута. Размерите на творбите са подчинени на техническото съвършенство на бавната четка, което определя малкия и среден формат, вариращ между 30 и 70 см. Николай Петков започва да работи в тази техника през 2006 г. и въпреки настоящето забързване на времето, той е успял да запази своята скорост. Подобно постоянство би могло да доведе до изморително задълбочаване или отегчение за съвременния зрител неофил, но произведенията продължават убедително да намират своето място на художествената сцена. Дългите редове свобода между следите на четката, равенството между точката и линията като изобразителни елементи, братството между абстрактното и фигуралното, изграждат специфичния живописен изказ на Николай Петков и отправят социално послание, към което съвременната публика проявява все по-изострена чувствителност.

В живописта на Николай Петков е важен не експресивният жест, а целенасоченият процес. Изобразителните качества на линията възникват и въздействат в своя процесуален характер – появяването на изливанията, тяхното преливане в трепвания,  накъсване и постепенно изчерпване. В процеса на повторение възниква усещането за цикличост и лекота на линията като принцип на формообразуване в картинното пространство. Тънката четка се презарежда и продължава в предизвестена посока, а широката четка намира ново място или градус с всяко изразходване на боята. Николай Петков описва техниката най-вече от гледна точка на скоростта, нарича я бавна четка, но ми се струва, че за картинното пространство не по-малко важни са прекъсванията, въпреки че словосъчетание като „накъсана четка“ не е така звучно. Важни са и белите междулиния, където докосването и движението на четката е единствено въображаемо и поражда смисли, видими за умеещите да четат между редовете. Оттук откривам и изобразителен ключ към уточнението към заглавието „Фигури“, което Николай Петков прави в текста към изложбата – „Едно напомняне, че независимо какво друго могат да представляват картините, те представляват фигури на речта“.

Вглеждането в движението на четката разкрива силата и структурата на концентрацията на автора, но вероятно и въодушевлението от възникващите случайни детайли. Подобна вътрешна динамика пораждат и някои от заглавията. „Горните две трети“ повеждат зрителя към неговите спомени или познания за държавата на благоденствието, която се изгражда в Германия след края на Втората световна война. „Флаг“ внася противоречива ирония с ведрата свежест на използвания малинов цвят, исторически асоцииран с околожките на фуражките, издаващи енкаведистите, убийците на „враговете на народа“. Всеки един от тези прочити е в пряка зависимост от контекстуалната рамка, очертана от личния опит и познания. Затова и тяхно откриване и интерпретиране е така увлекателно. Въпреки градуса, който би могъл рязко да се повиши от тези исторически препратки, заглавията и образите пораждат плавно движение. Това спокойствие в конкретното обозначаване е възможно, защото социалното послание протича през цялата изложба и то е заложено в самата същина на техниката „бавна четка“. То е откриваемо и в творбите, където благоденствието не е обект на критически размисъл, а внася надежда за ежедневен уют – акварелите „Дом“, „Колиба“, „Ябълка“, „Ноември“. Това спокойствие е също така възможно, защото бавната четка предизвестява своето продължение, изисква своята следваща следа, внушава и изисква бъдеще.

В своя „Речник на бъдното“ (Lexikon der Zukunft) немският културолог Норберт Борман многократно употребява думата „хронокрация“. Този неологизъм означава форма на управление, в което човечеството е ръководено от върховната сила на постоянно забързващото се време. Това препускащо време е законодател не само на начина на живот, но и на ценностите, чиито небосвод се затваря в стремежа към ефективно действие, целесъобразност и успех. Този път социално ощетените хора не са родените и обречени на бедност, а тези, орисани да пропилеят своето земно време по-неусетно, по-несвободно или просто по-бързо. Трудно е да се каже дали има хронократски елит, който отнема човешкото екзистенциално право да разтегля времето, да го моделира и преобразява в свободата на своята личност, но Николай Петков със сигурност е част от опозицията и съпротивата срещу подобни часовникари в сянка. Бавната четка поражда и записва собствен поток на време, изгражда свят, в който възникването и изчезването са процеси, свободни от хронокрацията. Живописта на Николай Петков е антитеза на основния изобразителен метод на цифрово програмираните машини, на регулирано напредващата и понякога флуктуираща линия на табулиращата машина, на плотера, на сеизмографа, електрографа, спектрографа и много други машини. В тази перспектива минималистичните акварели действат като въображаема перфокарта, като изобразителен код, подготвен за употреба в бъдещето, където обратно инфилтрира човешкия принцип в полето на автоматизираното действие. Тези несъвършени, живи и внимателно положени линии и точки, техните изливания, трепвания и накъсвания могат да бъдат разчетени като социални елементи, които охраняват правата на човешкото различие, несъвършенство и свобода, тези на автора, движещ бавната четка, както и тези на зрителя, чиито поглед се освобождава от насилствено наложеното му забързано темпо. Това е още една причина за удоволствието, което свободният зрител изпитва, когато споделя своето бавно време с акварелите на Николай Петков.