НЕ-СМЕТ-НО

Отпадък. Нещо ненужно,излишно. Аз колко съм нужна? Днес пак ме изхвърлиха. Кой?

Има ли значение? Някакви боклуци, разбира се. Сега какво ще правя? Вече знам, правила съм го. Ще си стоя на бунището. Ще гледам. Ще гледам небето. Ще си събера натрошените парчета част по част. Ще си ги гледам. Ще бъркам в празните им дупки, ще плача. Ще мине някой приятел, ще ми подхвърли книга и докато я разлиствам, ще залепи парчетата на техните места.

Е, може и на други, няма значение, ще постигнем известна цялост. Малко ли богове на парчета са „слепяни“ така. Озирис, Дионис...ох, забравих, те са отдавна изхвърлени от употреба. На бунището са сигурно тук някъде. Трябва просто да се огледам. Дано имам късмет да срещна нечий божествен поглед или поне остатък от ръка, да ме докосне, да хвърли в мен искра, дихание за живот. Чудите се колко съм наивна, какво ще търси божественото на бунището. Преди девет хиляди години Бог решил да се роди в телцето на едно мъртво бебе изхвърлено на боклука някъде в Индия. Родил си се и си се кръстил Горакнат – Бог на боклука. Бог на нежеланите неща, Бог на изхвърлените. И мой Бог....Ето така. Нещата напредват. Сдобих се първо с цялост, макар и опърпана от тук от там, а после с Бог собствен, уникален (не от тия дето се срещат под път и над път) и свободно избран. Така вече се диша. Така може да се продължи. Само преди да стана и да напусна бунището, това толкова уютно място- безнадежно, топло (разлагането е процес, при който се отделя топлина), място без грам амбиция, (напълно разбирам тези, които остават)- та преди да напусна, преди да съм се привързала окончателно искам да размисля, да си отговоря на един въпрос.“Колко съм нужна?“ Какъв въпрос! Ако не беше гореописаният уют щях да се скова от ужас. Но тук сред топлина от разлагащи пари, сред толкова еднакви ненужни съдби в близост мога да си го задам, ако не за друго(например отговор), то за да го оставя да виси над боклуците като реклама на най-ненужния въпрос.

Ако мине сега край мен старецът от онази приказка за сливите и сметта, и ме види така приседнала на върха на планина от боклуци с висящ ненужен въпрос над главата ми,колко ли сливи ще ми даде?! Ще ми даде ли тонове сливи? Декари засяти със сливови дървета? Да,нещата напредват. Ето ме цялостна, със собствен Бог и фабрика за мармалад. Найлон, пластмасови парчотии, счупени бутилки, тонове хартия(от оная,в която увиват шепата съществено)- ето го моят начален капитал. Ето от тук започва попрището ми в мармаладопроизводството, пътят ми на фабрикант-владетел на фабриката“Сливи за смет“.

Колко възможности крие бунището - да получиш отпадъчна цена, цена в отпадъци - е само една от тях. Я да се поразходя да видя дали няма да изкочи още нещо. Като знам колко неща са били изхвърляни и след години или векове извадени,поизтупани и употребени пак : съжденията на Киркегор, стиховете на Хьолдерлин, симфониите на Малер, ухото на Ван Гог, картините на Моделиани, будизма, храмовете в Каджурахо, тялото на Марина Цветаева.

А защото, да, понякога изхвърляме и собствените си тела, след като са ни (сме ги) счели за ненужни. Като си помислих за тела, религии и храмове на боклука, не знам защо веднага си представих Индия и цената и в отпадъци. Дали е равна на духовното и богатство? Или как стоеше въпросът със съотношението в приказката за сметта, не беше ли обратно? Одареното с вътрешни достойнства момиче донесе едва шепа смет. А в кой стадий от разказването на приказките сме. Както е казал изровеният от боклука Буда всяко учение(приказка) минава през три стадия: В началото думите казват истината. Втори стадий: думите съществуват, а истината е забравена. В последния стадий думите казват обратното на истината. В кой етап от приказката сме?

Ето я моята находка - крило от паднал ангел. Не цял паднал ангел. Добре,че този не е от огън да ми изпепели бунището, последното, което имам. Единственото. Защото колко ше струвам без дори шепа смет? Не е от огън ангелът, а е от найлон. В кой ли стадий на приказката сме?

Ангелите падат от своето съвършено състояние тук на земята за да ни изкушат да паднем и ние или да се възвисим.. Мой ангеле,изкушение мое! Два пътя се ширват пред мен! Имам си цялост, имам си Бог, имам си фабрика, имам си ангел, имам си дилема- нагоре или надолу? Казвам ви чудно е тука при нас на бунището! Нагоре или надолу? Е, тук където съм колко по-надолу да изпадна? Тогава може би нагоре. “Добре!” каза ангелът,”Значи ще летим.” Ура!-помислих си.” За целта ще трябва да изхвърлиш всичко ненужно.” Защо? “За да си лека. Ще летим.” Добре,но аз току-що се сдобих с някои неща и вече трябва да ги изхвърлям. “Само ненужните.” Но те са толкова малко,ето само: малко цялост, Бог, фабрика за мармалад, ангел.

Дори си нямам вече дилема. “Много са,ще летим.” Не мога ли да си ги задържа всичките, а просто да не се привързвам към тях. Чувала съм, че някои правят така. “Може да не се привързваш, но тук на земята, а горе цялата ще станеш страст, ще се запалиш, ще станеш огън.” А аз колко съм нужна? Или като ненужна не трябва горе да взимам и себе си?“ Както решиш.” Уф, не ми мина номерът да ми отговори някой друг на моя въпрос. Така е в живота, веднъж някой друг определя нужността, друг път ти. Забравила съм как ставаше това,как да започна.” Започва се с частичката “не””подсказва ми ангелът.Ох, колко я мразя тази несимпатична, непопулярна частичка, става ми лошо от нея. “Е, хайде, стига детинщини” става строг ангелът. “Това са привидности. Какво му е на “не”-то, чисти, утвърждава те.” Как? “Очертава границите ти.” Да, бе да, забравих, че съм всичко, което не съм. “Да, бе да, само с “да “не става. Трябва и нещо друго.”присмя ми се ангелът. Или както е казал психологът Маслоу :

”Колкото и да си повтаряме пред огледалото, че “да “можем, няма да успеем да изсвирим Рахманинов просто сядайки на пианото, без уви да сме посветили години на това.” Живеем в пространство преизпълнено с утвърдени празни форми, излишък от утвърдени празни форми на “да”. Думите съществуват, но истината е забравена, в кой стадий от приказката сме?

В една друга традиция утвърдила “не”-то като начин на съществуване, в която доста често хора изхвърлят собствените си тела, като апотеоз на самоотричането, се е запазило през вековете древното изкуство на театър “Но”.

В театър “Но”са изхвърлили всички излишни движения. В театър “Но”няма остатъчна дума, поглед и жест. Няма дори капчица пот по челото на актьора. Капчицата пот пролята на сцената на театър “Но” е знак за напрежение от невладеене на себе си и средствата на играта, за липса на талант, за липса на изкуство. Капчицата пот означава, че някой не си е на мястото, заел е мястото на някой друг. Актьорът в театър “Но” играе само една роля, винаги една и съща години наред. Колко просто и вдъхновяващо. Семпла рецепта за съвършенство.

Да играем ролята, която ни е дадена, това да сме Само себе си. Не някой друг. Какво ли мъжество се изисква сред толкова много съблазни на значително по-леки и приятни роли във френетичния и задъхан, лесно изменчив ход на играта. А и как да я познаем коя е точно нашата “Само себе си” като сред толкова думи, казващи обратното и пръсти сочещи в различни посоки често ни се завива свят. Само себе си, не социалните си роли, не представите на любимите и враговете ни. Само себе си, в пълно самообладание, без излишни движения.

Точно себе си, ако и съмнително нужни. Или откровено ненужни, изхвърлени на бунището, очакващи възкресение като книгите на Платонов, гения на Леонардо, вярата на Джордано Бруно. Или просто спокойно разговарящи с някой ангел миг преди поредното падение, или възнасяне на Света...

Жанет

Copyright © 2017 AROSITA All Rights Reserved